Синеокото момче

на Ал. Геров

Стаята полека потъмнява,
става тъмно като във гора.
Синеокото момче оставя
своята игра.

И привлечено от смътен тропот,
от далечен тропот на коли,
спира пред големия прозорец;
пролетният дъжд вали.

Въздухът трепери, лястовици
режат като ножици дъжда
и вървят по електрическите жици
капчици вода.

Малкото момче във здрача слуша
как расте градинската трева
и растат на неговите устни
някакви слова.

И самò то почва да говори
с лястовиците, със вечерта,
със помръкналите кръгозори,
с бога и света.

1930 г.

Атанас Далчев, Съченения в два тома, т.1., из Ангелът на Шартър, Български писател, София, 1984

Любов

Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистофел ли, или Кръстител?

А сърцето мое доверчиво
пее - птичка в цъфнала градина,
пее - и нарича те: Любими.
И покорна шепна аз щастлива,
както на Исуса - Магдалина:
- Ето моите ръце - води ме!

1925

Елисавета Багряна, Избрана лирика, от Вечната и святата, Български писател, София, 1973