Толкова
слънце и вятър, толкова облаци, само
за този
единствен миг – листопад.
Откъде и защо
на дървото дошло съм? Мълчание.
Сбогом му
казвам. Единствено плаши ме белият цвят
на небето –
предателство дълго таено.
Жълто съм
вече – парола за дълга тъга
и ненавист
след толкова клади зелени
на нежност,
неспастрена в късото лято. Сега,
безплътно
от болка, на пръсти си тръгвам и няма
по въздуха
стъпки – пътека за нищо назад.
Като помислиш
– толкова слънце и облаци само
за този
единствен миг – листопад.
Спаска Гацева,
Зрели дъждове, Народна младеж, С., 1980, със сякаш собственоръчно поправени
печатни грешки, при една от които
тревогата е поправена на тревата в
следния ред: Тревата мокри сухите ми
пръсти. Твърдо кацане, с. 28. Четена
докато чаках да мина на лекарски преглед. Със забелязана едва в последния момент грешка при набирането: единствен миг бе станало единствен мит и на двете места..