събота, 29 септември 2018 г.

Монолог на едно листо


Толкова слънце и вятър, толкова облаци, само
за този единствен миг – листопад.
Откъде и защо на дървото дошло съм? Мълчание.
Сбогом му казвам. Единствено плаши ме белият цвят

на небето – предателство дълго таено.
Жълто съм вече – парола за дълга тъга
                и ненавист след толкова клади зелени
на нежност, неспастрена в късото лято. Сега,
безплътно от болка, на пръсти си тръгвам и няма
по въздуха стъпки – пътека за нищо назад.

Като помислиш – толкова слънце и облаци само
за този единствен миг – листопад.

Спаска Гацева, Зрели дъждове, Народна младеж, С., 1980, със сякаш собственоръчно поправени печатни грешки, при една от които тревогата е поправена на тревата в следния ред: Тревата мокри сухите ми пръсти. Твърдо кацане, с. 28. Четена докато чаках да мина на лекарски преглед. Със забелязана едва в последния момент грешка при набирането: единствен миг бе станало единствен мит и на двете места..

Няма коментари:

Публикуване на коментар