Синеокото момче

на Ал. Геров

Стаята полека потъмнява,
става тъмно като във гора.
Синеокото момче оставя
своята игра.

И привлечено от смътен тропот,
от далечен тропот на коли,
спира пред големия прозорец;
пролетният дъжд вали.

Въздухът трепери, лястовици
режат като ножици дъжда
и вървят по електрическите жици
капчици вода.

Малкото момче във здрача слуша
как расте градинската трева
и растат на неговите устни
някакви слова.

И самò то почва да говори
с лястовиците, със вечерта,
със помръкналите кръгозори,
с бога и света.

1930 г.

Атанас Далчев, Съченения в два тома, т.1., из Ангелът на Шартър, Български писател, София, 1984

Любов

Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистофел ли, или Кръстител?

А сърцето мое доверчиво
пее - птичка в цъфнала градина,
пее - и нарича те: Любими.
И покорна шепна аз щастлива,
както на Исуса - Магдалина:
- Ето моите ръце - води ме!

1925

Елисавета Багряна, Избрана лирика, от Вечната и святата, Български писател, София, 1973

Всекидневие

Денят спокойно си вървеше
по облаци от кадифе.
Детето кубчета редеше.
Вареше майка ти кафе.

Сърцата на пчели и котки,
на птици, незаклани днес,
в гърдите им туптяха кротко...
Аз гледах всичко с интерес.

Ти френски учеше спокойно.
В миг моя поглед улови...
И все пак нищо няма стойност
само по себе си, уви!

Александър Геров, Златни пантофки, Варна, Държавно издателство-Варна, 1966

Мълчание

Не помня думите ти -
помня твоето мълчание
и стаята, запълнена
със наши мисли.

Не помня образа ти -
губят се чертите
в паметта ми,
но помня как усещах,
че си тук,
в широкото кресло,
зад теб - прозореца,
веригата на Стара планина,
високото небе
и облаче, което плува...

Ти пръв попита:
- Що мълчиш? -
Отвърнах ти:
- Аз не мълча! -
Погледна ме, усмихна се
и заревото от стъклата
обля лицата ни със светлина!
Мълчание.
Препълнено мълчание
с любов, и нежност и доверие!

Да бяхме цял живот един до друг
мълчали заедно,
не биха думите посмяли
да ни разделят...

Дора Габе, Светът е тайна, Български писател, София, 1982

Всичко ми говори

На Никола Фурнаджиев

Бях дете и моят свят бе малък:
аз общувах с чайника и шкафа,
с дюлите и абажура.
Те стояха зли и безразлични
като идоли огромни
в древен храм.

Първата си крачка аз направих:
дворът бе зелен, зашеметяващ.
Толкова цветя и пеперуди,
птиците, шуртящата чешма.
Нежни обръщения им казвах!
Как опитах с тях да се сближа.
Те загадъчно мълчаха.

После се отдадох на звездите,
на морето, на леса и канарите
и на всички живи същества.
В тайната им исках да проникна.
Не можах.

Заживявах с хората,
стремях се
да ги разбера и да ги следвам.
С тях в окопите лежах
и в съседни болнични постели
сплитали сме стонове предсмъртни,
а оставали сме чужди.

А сега какво ми предстои?

Остарявам ясно, осъзнато.
Остарявам властно, облекчително.
Лошо ли е да си весел, предизвикващ залез?

Сетивата стават ненаситни
и превръщат всяка багра в мисъл,
всеки жест и всяка реч в идея.
Всичко ми е толкова познато,
всичко с мен споделя свойте тайни.
Мога да осмислям вече всичко!

Всичко, всичко, всичко ми говори.
Ала аз не мога да говоря.

Вече се превръщам на природа.

Радой Ралин, Матерните, Издателска къща "Петриков" и Издателска компания "К&М", София, 1993

Дали

На И. Р.

Дали понякога думите значат повече
от човека, който ги казва?
Дали този, който мълчи,
мисли с думи от злато?
Дали хората, които много говорят,
казват всичко?
Зная една дума и я пазя за себе си,
с нея ще платя на Оная,
когато ме вземе.
Но с какво да платя на Живота,
освен с още Живот?

Калина Ковачева, Малките жестове на внимание, ИК Пламък, 2004

Улицата

Вървя по тая тиха улица,
която ме познава по-добре от всички,
когато съм те чакал
под сенките на дебнещите ме дървета
и образът ти се вселяваше
във образа на всички хора
минаващи край мен.
Дори сега
когато вече не минаваш,
изпитвам чувството,
че малко преди мен
току-що твоя образ е преминал
и улицата е усмихната и ведра
от твойте пресни стъпки.

Георги Мицков
Отчаян пешеходецо, Изд. Петко & Пенчо Славейкови, 2002