Без да питам

Говоря, без да питам слуша ли ме някой.

Уж себе си разказвам,

а измислям...

Така пред дъжд небето си мечтае

чрез облаците – и само си вярва.

Звездите си рисуват йероглифи.

И в багри се превръща светлината.

А въздухът безгрижно си подсвирква

по юлските полета и прехласнат

от звуците изтръгва пеперуди.

Кой както може

себе си разказва.

Иван Методиев, Прости сетива, Народна младеж, София, 1980

Закъсняло време

Всичко трябва навреме да се направи: навреме

да се родиш – нито миг по-късно, нито миг по-рано.

Не го ли сториш, рискуваш с много неща да се разминеш,

целият да се покриеш с рани.

Всичко трябва навреме да се направи: навреме

да се любиш, навреме да мразиш – нито миг по-късно,

нито миг по-рано.

Не го ли сториш целият се покриваш с рани.

Всичко трябва да се направи навреме, дори

навреме да си отидеш нито миг по-късно,

нито миг по-рано.

Не го ли сториш, целият се покриваш с рани.

Мехмед Мереджан (1939-2011), преписано от някъде на лист хартия, доколкото си спомням, беше от някаква антология на ромски поети. В каталога на Народна не я намирам, но намерих, че това стихотворение е излизало в "Словото днес" (2008) и в "Зорница" (Списание за литература, изкуство и публицистика, издание на писателите от Габровска област, 2001), според интернет автора има две книги: "Оправдание" (2007) и "Спомен за утре"(1999), според сайта http://opravdanie.atspace.com/stihosbirki.htm стихотворението е от стихосбирката "Оправдание". В текста от http://opravdanie.atspace.com/stihosbirki.htm стихотворението е от четири строфи, като трета строфа е: "Всичко трябва навреме да се направи, дори навреме да се сбогуваш с Другия, който е до тебе, след туй да започнеш отначало - нито миг по-късно, нито миг по-рано... Не го ли сториш, целият се покриваш с рани." На сайта не личи графично как е тя е подредена.

Синеокото момче

на Ал. Геров

Стаята полека потъмнява,
става тъмно като във гора.
Синеокото момче оставя
своята игра.

И привлечено от смътен тропот,
от далечен тропот на коли,
спира пред големия прозорец;
пролетният дъжд вали.

Въздухът трепери, лястовици
режат като ножици дъжда
и вървят по електрическите жици
капчици вода.

Малкото момче във здрача слуша
как расте градинската трева
и растат на неговите устни
някакви слова.

И самò то почва да говори
с лястовиците, със вечерта,
със помръкналите кръгозори,
с бога и света.

1930 г.

Атанас Далчев, Съченения в два тома, т.1., из Ангелът на Шартър, Български писател, София, 1984

Любов

Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистофел ли, или Кръстител?

А сърцето мое доверчиво
пее - птичка в цъфнала градина,
пее - и нарича те: Любими.
И покорна шепна аз щастлива,
както на Исуса - Магдалина:
- Ето моите ръце - води ме!

1925

Елисавета Багряна, Избрана лирика, от Вечната и святата, Български писател, София, 1973

Всекидневие

Денят спокойно си вървеше
по облаци от кадифе.
Детето кубчета редеше.
Вареше майка ти кафе.

Сърцата на пчели и котки,
на птици, незаклани днес,
в гърдите им туптяха кротко...
Аз гледах всичко с интерес.

Ти френски учеше спокойно.
В миг моя поглед улови...
И все пак нищо няма стойност
само по себе си, уви!

Александър Геров, Златни пантофки, Варна, Държавно издателство-Варна, 1966

Мълчание

Не помня думите ти -
помня твоето мълчание
и стаята, запълнена
със наши мисли.

Не помня образа ти -
губят се чертите
в паметта ми,
но помня как усещах,
че си тук,
в широкото кресло,
зад теб - прозореца,
веригата на Стара планина,
високото небе
и облаче, което плува...

Ти пръв попита:
- Що мълчиш? -
Отвърнах ти:
- Аз не мълча! -
Погледна ме, усмихна се
и заревото от стъклата
обля лицата ни със светлина!
Мълчание.
Препълнено мълчание
с любов, и нежност и доверие!

Да бяхме цял живот един до друг
мълчали заедно,
не биха думите посмяли
да ни разделят...

Дора Габе, Светът е тайна, Български писател, София, 1982

Всичко ми говори

На Никола Фурнаджиев

Бях дете и моят свят бе малък:
аз общувах с чайника и шкафа,
с дюлите и абажура.
Те стояха зли и безразлични
като идоли огромни
в древен храм.

Първата си крачка аз направих:
дворът бе зелен, зашеметяващ.
Толкова цветя и пеперуди,
птиците, шуртящата чешма.
Нежни обръщения им казвах!
Как опитах с тях да се сближа.
Те загадъчно мълчаха.

После се отдадох на звездите,
на морето, на леса и канарите
и на всички живи същества.
В тайната им исках да проникна.
Не можах.

Заживявах с хората,
стремях се
да ги разбера и да ги следвам.
С тях в окопите лежах
и в съседни болнични постели
сплитали сме стонове предсмъртни,
а оставали сме чужди.

А сега какво ми предстои?

Остарявам ясно, осъзнато.
Остарявам властно, облекчително.
Лошо ли е да си весел, предизвикващ залез?

Сетивата стават ненаситни
и превръщат всяка багра в мисъл,
всеки жест и всяка реч в идея.
Всичко ми е толкова познато,
всичко с мен споделя свойте тайни.
Мога да осмислям вече всичко!

Всичко, всичко, всичко ми говори.
Ала аз не мога да говоря.

Вече се превръщам на природа.

Радой Ралин, Матерните, Издателска къща "Петриков" и Издателска компания "К&М", София, 1993