Решения

Защото само любовта ни побеждава.

На силата отслабват силите след време.

Затварянето на устата някому е временно 

решение - власта налага мнение, не ги променя.

И само любовта отвътре тъкмо ни превзема.

Рада Панчовска, Обратно броене, Жанет 45, 2007, с.21

Дали

на И.Р.

Дали понякога думите значат повече
от човека, който ги казва?
Дали този, който мълчи,
мисли с думи от злато?
Дали хората, които много говорят,
казват всичко?
Зная една дума и я пазя за себе си,
с нея ще се отплатя на Оная,
когато ме вземе.
Но с какво да платя на Живота,
освен с ое Живот?

Калина Ковачева, Малките жестове на внимание, ИК Пламък, 2004, с. 19

Поезия

Не съм ти връщал стихове, дори и слаби.

Бях винаги в очакване, докато бегло

ти ми оставяше по някоя загадка,

без да попиташ кой ми позволява

да вадя вътрешната свобода на показ?

Когато подир дъжд те нямаше, тогава

бях в чиста загуба, защото знаех:

светът е по-добър, отколкото е всъщност.

Николай Кънчев, Със слънце на сърцето, Георги Бакалов, 1989

Монолог на едно листо

Толкова слънце и вятър, толкова облаци, само

за този единствен миг – листопад.

Откъде и защо на дървото дошло съм? Мълчание.

Сбогом му казвам. Единствено плаши ме белият цвят

на небето – предателство дълго таено.

Жълто съм вече – парола за дълга тъга

                и ненавист след толкова клади зелени

на нежност, неспастрена в късото лято. Сега,

безплътно от болка, на пръсти си тръгвам и няма

по въздуха стъпки – пътека за нищо назад.

Като помислиш – толкова слънце и облаци само

за този единствен миг – листопад.

Спаска Гацева, Зрели дъждове, Народна младеж, С., 1980, със сякаш собственоръчно поправени печатни грешки, при една от които тревогата е поправена на тревата в следния ред: Тревата мокри сухите ми пръсти. Твърдо кацане, с. 28. Четена докато чаках да мина на лекарски преглед. Със забелязана едва в последния момент грешка при набирането: единствен миг бе станало единствен мит и на двете места..

Без да питам

Говоря, без да питам слуша ли ме някой.

Уж себе си разказвам,

а измислям...

Така пред дъжд небето си мечтае

чрез облаците – и само си вярва.

Звездите си рисуват йероглифи.

И в багри се превръща светлината.

А въздухът безгрижно си подсвирква

по юлските полета и прехласнат

от звуците изтръгва пеперуди.

Кой както може

себе си разказва.

Иван Методиев, Прости сетива, Народна младеж, София, 1980

Закъсняло време

Всичко трябва навреме да се направи: навреме

да се родиш – нито миг по-късно, нито миг по-рано.

Не го ли сториш, рискуваш с много неща да се разминеш,

целият да се покриеш с рани.

Всичко трябва навреме да се направи: навреме

да се любиш, навреме да мразиш – нито миг по-късно,

нито миг по-рано.

Не го ли сториш целият се покриваш с рани.

Всичко трябва да се направи навреме, дори

навреме да си отидеш нито миг по-късно,

нито миг по-рано.

Не го ли сториш, целият се покриваш с рани.

Мехмед Мереджан (1939-2011), преписано от някъде на лист хартия, доколкото си спомням, беше от някаква антология на ромски поети. В каталога на Народна не я намирам, но намерих, че това стихотворение е излизало в "Словото днес" (2008) и в "Зорница" (Списание за литература, изкуство и публицистика, издание на писателите от Габровска област, 2001), според интернет автора има две книги: "Оправдание" (2007) и "Спомен за утре"(1999), според сайта http://opravdanie.atspace.com/stihosbirki.htm стихотворението е от стихосбирката "Оправдание". В текста от http://opravdanie.atspace.com/stihosbirki.htm стихотворението е от четири строфи, като трета строфа е: "Всичко трябва навреме да се направи, дори навреме да се сбогуваш с Другия, който е до тебе, след туй да започнеш отначало - нито миг по-късно, нито миг по-рано... Не го ли сториш, целият се покриваш с рани." На сайта не личи графично как е тя е подредена.

Синеокото момче

на Ал. Геров

Стаята полека потъмнява,
става тъмно като във гора.
Синеокото момче оставя
своята игра.

И привлечено от смътен тропот,
от далечен тропот на коли,
спира пред големия прозорец;
пролетният дъжд вали.

Въздухът трепери, лястовици
режат като ножици дъжда
и вървят по електрическите жици
капчици вода.

Малкото момче във здрача слуша
как расте градинската трева
и растат на неговите устни
някакви слова.

И самò то почва да говори
с лястовиците, със вечерта,
със помръкналите кръгозори,
с бога и света.

1930 г.

Атанас Далчев, Съченения в два тома, т.1., из Ангелът на Шартър, Български писател, София, 1984